Събудих се в 5,28 от камбанката на смс-а, влязъл в телефона ми. На дисплея пишеше: „Прегръщам те отдавна.” Нали знаете, сутрин, при събуждане от телефон, как се чудиш къде си, макар да се виждаш в дисплея, че си там. Особено ако в 5,28 ч. ти е казано твърде внезапно, че си отдавна прегърнат. През дисплеите прегръщането винаги е внезапно. И събужда. Тази книга е същото – внезапно те прегръща рано сутрин в 5,28 ч. и се чудиш къде си. И се събуждаш. Виждаш се отпред на корицата (там пише „аз”) и се успокояваш – аха, тук съм. Щом е написано на книгата, съм тук. Отвън минава метрото точно през 7 минути. В главата ти нищо не минава – просто лежиш прегърнат внезапно. И усещаш. София рядко е толкова тиха, но когато лично теб е дошъл някой да те прегърне в 5,28 ч. и го е написал, тя, София, просто през 7 минути отброява и мълчи. Това е петата книга на Ваня. И след нея аз твърдя, че книжните тела умеят да прегръщат. Рано сутрин. И да събуждат. И да те показват, че те има. Да ти слагат пълен член и да се чудиш как да се изречеш така, членуван. И аз като метрото – броя колко дълго Ваня ще произвежда тела, които прегръщат. Това тяло прегръща. Умее. Научено е. Не се пазете от него. Просто е внезапно. „Татко, аз и ангелът” е начинът на Ваня да ме прегърне мен, който чета. Тая прегръдка е едно хубаво рано сутрин, в 5,28 ч. Добро утро, хора! Намерете се на корицата. Отпред сте. Прегърнати силно. Пепа Георгиева - редактор
ТАТКО, АЗ И АНГЕЛЪТ 1. Сега ще ви разкажа как обичах веднъж. Ето как: Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Обичам Ангел. Но да не прекаляваме с тези любовни демонстрации. Обичах го като сгрешена дума в час по български. Изписах сума ти тетрадки с тази обич. Ако някой реши да ми я оспори - обичта ми, моята, онази, дори сега, седем години по-късно, съм готова да му шибна два шамара. Какво ти два, цял бой съм готова да му хвърля. Въпреки, че вече не съм така здрава и жилава като тогава, когато се биех навред. Всичко друго в мен може да бъде оспорвано - талантът ми, красотата/грозотата ми, начинът ми на живот, и изобщо - цялото ми смислено или безсмислено съществуване. Но Ангел никой да не пипа! Понякога съжалявам, че не съм мъж. Щях да мога да защитавам Ангел от околния свят, както и от неговата собствена глупост. - Човек в различни етапи от живота си е глупав, по-глупав, най-глупав. И нещата винаги вървят във възходяща посока - му казах в пика на тази моя любов, когато неговият видимо попреминаваше, а аз смятах това за началото на най-голямата му грешка - Аз сега съм във фазата „най-”. После вече не знам какво следва... - После среща с Всевишния - предположи той. - Е, значи ти в момента си в среща... Ако бях мъж, нямаше да пусна Ангел на среща. Щях да го оставя завинаги в стадия „Най„ – най, най, най-вълнуващият стадий, както се подразбира и от името му. Навремето татко, понеже съм трета поред, ми казваше „Моето момче”. Била съм предвидена за такова, както и сестрите ми. Аз, в ролята на последната надежда, очевидно неоправдана, си останах до края татковото момче. Ако това не бяха само игри на татковата фантазия, щеше да ми е далеч по-лесно, когато обичам. Или може би това сега, дето го казвам, е абсолютна глупост. Когато обича, всеки един от нас си мисли, че е единствен на света. Че само той така. На всички други им е лесно. Обичането се оказва най-сложното занимание. „Любовта е...” Като ми се падне в късметчето от чая такава дефинирана свинщина, ми иде да избия всички. Чаят ще ми каже на мен какво е любовта. Някаквите му там философстващи писачи, и другите, печатари, и ония от рекламната къща, и тези от кафенетата, които ме зарибяват да им пия чая, ще ми кажат те на мен какво е любовта! Да бяха дошли те да обичат Ангел, да видят какво е. Някой чувал ли е на Ангел белия дроб, стомаха му, болния му бъбрек, движещия се камък по пикочните му пътища? Само аз чувах всички негови вътрешности. Аз живеех вътре в него.
|
41. Някога, много, много отдавна, когато бяхме с баба на село, и всяка вечер й беше лошо и пъшкаше, ние с Ваня се спуквахме от страх. А най-страшно беше сутринта, когато баба Дора казваше: - Снощи без малко да умра... Оттогава ми е останал страхът от внезапната смърт. Която никой никога не очаква. Баба умря много по-късно, когато вече бяхме големи, в десети клас, и аз я намерих на прага на балкона в стаята й, задавена с кръв, с кръв и по челото, от онази рана, дето не се знаеше каква е, и дето все ходеше заради нея в раковото отделение да я горят. И ние с Ваня я къпахме, и я обличахме, и като й обувах обувките, краката й се подгъваха, и не ми се подчиняваха, и беше зловещо. Но после на погребението аз бях много красива – в черна затворена до горе блуза с къдрички, с пола до коляното на три волана, с черен чорапогащник, зелени обувки и зелени пластмасови огромни обици. Ваня взе зелената диадема, а аз привързах русата коса в опашка с голяма черна кордела. Точно като Искра Радева в телевизионния театър. На гробищата се чувствах като звезда, а попът беше толкова млад и красив, че двете с Ваня се споглеждахме и едновременно тръгвахме във флуидна атака за неговото внимание, докато четеше молитвите си над ковчега. Може би и аз няма да умра при всичките ми чувства за умиране. Може би и аз като баба, ще бъда много стара и ще се строполя на някой праг да плаша порасналите си внучки, които в това време ще мислят само за секс и ще свалят попа, докато ме опява. Но оня път, когато пътувах за София с автобуса и знаех, че Ангел в същия ден отива при къдрокосата, „при жени разни...”, написах на едно листче: „Ако някога нещо се случи с мен, ако внезапно изчезна, предайте на Ангел, че го обичам!” Това листче пъхнах в прозрачното джобче зад кредитните карти в червеното ми портмоне. Сетих се, че е редно да оставя и послание за децата ми. Но ако го бях направила, тежестта на горното щеше да се изгуби.
71. „Не дълбай с длетото тънко моето сърце... Остави таз рана, нека зарасте... „ Обичах старите градски песни. Татко ми ги пускаше, като бях малка. С тях ме лекуваше, когато се разболеех. А той си пиеше ракията на техния фон и плачеше. Вероятно и той като Ангел е обичал някоя друга. Но му се е сторила твърде „висока” за него. И е взел за жена тихата и скромна моя майка, с която нямаше да се налага да бъде винаги нащрек и да държи ниво. Щеше да тропа по масата и да бъде истински мъж. Малко след сватбата им, като са поискали да го вземат в театъра, мама е щяла да каже: „Не, Павле, там има много леки жени, ще ни развалят семейството. Избирай. Или мен, или театърът.” И татко нямаше да стане артист. И щеше да отиде да работи в леярната. После щеше да се пробва да пише статии в градския вестник, защото явно е имал какво да каже, но вкъщи е нямало с кого да си го каже. Там, във вестника, пак щели да работят едни млади и красиви журналистки и мама пак щяла да каже същото, като онова за театъра. Така татко и журналист нямаше да стане. Щеше да се примири, кротко да почне да пие, по някое време щеше да направи изобретението си, с което навива пружинки, вероятно, за да не се скъса неговата собствена пружина, да гледа добре семейството си в някакъв момент, докато не му писне, да прочете всичките книги на света, да почне малко по-задълбочено да пие, да се кара със съседите, и най-вече с чичо Петьо, да виси на пейката пред блока и да ругае, да пие все по-настървено, да ни каже за някакво съкровище, което само той знаел къде се намира, да ни запознае с цялата му история, която на мен и Ваня щеше да звучи много достоверно тогава, но после, като пораснехме, щяхме да му се смеем, да плюе по комунистите, които били разбили живота му, да събира стари вестници, да изрязва части от тях и да ги подрежда в папка, да слуша радио „Свободна Европа” и да твърди, че „Нашите ще дойдат”, и че „Колелото на историята се върти, Анче, ти си малка, нищо още не разбираш”, да ми обещава, че ще ми донесе истински слон от Африка, а аз да се надявам и да му вярвам толкова години и никога да не му се отвори пътуване до Африка, но да е сигурен, че е бил там, и вече като отвъртеше съвсем, щяха да го приберат. В лудницата щеше да е най-щастлив. Защото шизофренията му щеше да се срещне с тази на леля Ленче и тогава щеше да разбере, че хората трябва да се разпознават и събират поради еднаквостите си, а не поради шансовете си за надмощие. Мама щеше да крие всичко това от нас, но хората щяха да говорят. Ние с Ваня вече нямаше да сме чак толкова малки, че да не разбираме за какво става дума. Освен това, когато дядо Аньо на пазара шиеше юргани и ги продаваше, и винаги разпъваше един и подшиваше краищата му с дебела игла, а нас с Ваня поставяше седнали по средата с разпънати рокли, досущ като онези кукли с човешки ръст, дето ги носеха от Съюза, татко и леля Ленче щяха да прескачат оградата на лудницата и да идват да ни виждат, и тя щеше да ни купува сладолед, за мен ванилов, за Ваня шоколадов, и щеше да се смее шумно и да подскача, и татко щеше да е много усмихнат и шумен също, и даже веднъж щеше да направи задно салто от място и всички много да се радваме. И щяха да ни водят в лунапарка, да се возят заедно с нас на ония люлки със синджирите, да крещят и да пеят във въздуха, да ядем заедно розови захарни памуци и да си ги лепим по лицата, и по-щастлив татко никога после нямаше да го видя. Това бяха може би единствените моменти, в които съм го обичала. По-късно, когато уж се излекува (и да не беше, не можеше да остане вечно в лудницата), щеше да плаче още повече на старите си градски песни, да се сдружи още по-сериозно с алкохола и да открие своя най-близък другар в живота - ножа.
|
